Какво за мен е Пето основно училище?
Пето основно училище е като втори дом за всички стари и новопостъпили деца. То се преврна в ново преживяване.
Първия път, когато прекрачих прага на училището, бях много уплашена, но благодарение на моите учители от 1. до 4. клас се престраших и се впуснах в това приключение на знанието. Много бързо минаха тези четири учебни години и, както всяко дете, аз пораснах.
Станах 5. клас и имаше доза притеснение в мен, но понеже вече се бях сбогувала с моите първи учители, тогава се доверих на новия си класен ръководител и на моите приятели. Срещнах се с нови преподаватели.
Аз харесвам моето училище не само защото всички преподаватели са толкова добри в това, което правят, че заслужават „Оскари“, ако преподаването им беше филм.
Не само защото имаме най-добрата директорка, при
която мах удоволствието да „вляза в обувките й“ –
повярвайте ми, не е лесна работа, – а и защото не сме лишени от нищо: имаме безброй площадки за игри, специални игрища за футбол и много други.
Аз обичам моето училище такова, каквото е. Знам, че винаги мога да си спомням прекрасните спомени, които имам там. Пето остава завинаги в сърцето ми, но няма да ви разказвам всичко, защото най-хубавите спомени са
онези, когато не знаеш какво ти предстои.
Александра Маринова, 6.в клас
Когато мислите ми започнат да мислят на глас.
Всичко започна в един напълно нормален ден… или поне така си мислех.
Събудих се, погледнах часовника и въздъхнах:
„Дани след пет минути ставаш…“
–ДАНИ СЛЕД ПЕТ МИНУТИ СТАВАШ… — прозвуча силно в стаята.
Очите ми се отвориха широко.
„Какво…?!“
— КАКВО…?! — отекна пак.
Седнах рязко в леглото.
— Добре, това вече е странно — казах на глас.
„Много странно…“
— МНОГО СТРАННО…
Тогава ме удари истината.
Всичко, което си мислех… се казваше на глас.
В кухнята положението не беше по-добро.
Майка ми ме погледна с усмивка:
— Добро утро!
„Дано не започне с въпроси…“
— ДАНО НЕ ЗАПОЧНЕ С ВЪПРОСИ…
— Какво каза? — попита тя.
— Нищо!
„Страхотно, започваме…“
— СТРАХОТНО, ЗАПОЧВАМЕ…
— Добре… — тя ме изгледа подозрително. — Всичко наред ли е?
„Не. Изобщо не е наред.“
— НЕ. ИЗОБЩО НЕ Е НАРЕД.
Настъпи тишина.
— Добре… — каза тя бавно. — Ще говорим довечера.
„О, не… разговор…“
— О, НЕ… РАЗГОВОР…
Още преди да стигна до училище, вече бях в беда.
В автобуса една баба седна до мен.
„Само не започвай разговор…“
— САМО НЕ ЗАПОЧВАЙ РАЗГОВОР…
— Млади човече, ти с мен ли говориш? — попита тя.
— Не! — паникьосах се.
„Просто си говоря сам… чудесно впечатление…“
— ПРОСТО СИ ГОВОРЯ САМ… ЧУДЕСНО ВПЕЧАТЛЕНИЕ…
Бабата се премести на друга седалка.
В училище нещата станаха още по-зле.
Още с влизането приятелят ми ме поздрави:
— Как си?
„Ще го обидя след 3… 2… 1…“
— ЩЕ ГО ОБИДЯ СЛЕД 3… 2… 1…
— Какво?!
— Не това исках да кажа!
„Всъщност точно това…“
— ВСЪЩНОСТ ТОЧНО ТОВА…
— Добре… — той се намръщи. — Днес си много странен.
„А ти си много чувствителен…“
— А ТИ СИ МНОГО ЧУВСТВИТЕЛЕН…
— Стига! — ядоса се той и си тръгна.
— Чудесно…
„Оставам сам.“
— ОСТАВАМ САМ.
В час по математика беше катастрофа.
Учителката ме извика:
— Ела на дъската.
„Край. Това е краят ми.“
— КРАЙ. ТОВА Е КРАЯТ МИ.
Целият клас се засмя.
Погледнах задачата.
„Това изглежда като извънземен език…“
— ТОВА ИЗГЛЕЖДА КАТО ИЗВЪНЗЕМЕН ЕЗИК…
— Поне си искрен — каза учителката.
„Не по избор…“
— НЕ ПО ИЗБОР!
— Седни.
„С удоволствие!“
— С УДОВОЛСТВИЕ!
На обяд стана още по-лошо.
Седнах до едно момиче от класа.
„Не казвай нищо странно…“
— НЕ КАЗВАЙ НИЩО СТРАННО…
Тя ме погледна.
— Добре ли си?
„Не. Но ти изглеждаш добре…!
— НЕ. НО ТИ ИЗГЛЕЖДАШ ДОБРЕ…
Замръзнах.
Тя също.
После… се усмихна.
— Ъъ… благодаря?
„Чакай… това проработи?!“
— ЧАКАЙ… ТОВА ПРОРАБОТИ?!
За първи път нещо добро се случи.
След училище приятелят ми реши да ми помогне.
— Просто мисли за нищо — каза той.
„Това е най-невъзможното нещо…“
— ТОВА Е НАЙ-НЕВЪЗМОЖНОТО НЕЩО…
— Добре, тогава мисли за нещо скучно!
„Картофи… картофи… картофи…“
— КАРТОФИ… КАРТОФИ… КАРТОФИ…
Той ме погледна странно.
— Това вече е притеснително.
Вечерта, точно когато си мислех, че не може да стане по-зле…
Майка ми каза:
— Трябва да поговорим.
„Ето го…“
— ЕТО ГО.
Седнахме.
— Какво ти става днес.
„Ако ти кажа, няма да повярваш…“
— АКО ТИ КАЖА, НЯМА ДА ПОВЯРВАШ…
Тя въздъхна.
— Опитай.
Поех дълбоко въздух.
— Мислите ми… се чуват.
„Звучи глупаво…“
— ЗВУЧИ ГЛУПАВО…
Тя ме погледна внимателно.
— Това обяснява много.
„Чакай… тя ми вярва?!“
— ЧАКАЙ… ТЯ МИ ВЯРВА?!
По-късно същата вечер седях сам.
„Може би това не е наказание…“
— МОЖЕ БИ ТОВА НЕ Е НАКАЗАНИЕ…
„Може би е урок.“
— МОЖЕ БИ Е УРОК.
„Да мисля преди да мисля…“
— ДА МИСЛЯ ПРЕДИ ДА МИСЛЯ…
И точно тогава…
тишина.
Пълна тишина.
Премигнах.
„…Нищо не се чу.“
Станах.
— Свърши.
Усмихнах се.
На следващия ден в училище бях различен.
Говорех… но вече избирах какво.
Видях приятеля си.
— Извинявай за вчера.
Той ме погледна.
— Добре… простено.
„Този път ще си мълча…“
И… успях.
Но точно когато си мислех, че всичко е приключило…
„Хмм… далл пак ще стане?“
— ХММ… ДАЛИ ПАК ЩЕ СТАНЕ?
Замръзнах.
После се усмихнах.
— О, не
„Пак започва…“
— ПАК ЗАПОЧВА…
И този път… бях малко по-подготвен.
Виктория Кръстева , 6.г клас